Jung's Mansion

Чонг Дехьон мразеше от дъното на душата си човека, който го създаде и не го признаваше за свой баща, защото заради този боклук загуби майка си като малък и отрасна в пълна самота. Всъщност, Дехьон е беден, макар че живее в палат, макар че цял живот е тънел в лукс и разкош, той е беден. Бедно е сърцето му. Не познава чувства като милосърдие, доброта, като цяло всички положителни чувства за него са повече от непознати. Сърцето му бе обградено от ледени и неразрушими стени, създадени от баща му. Той бе страшно груб и злобен човек. Можеше да изпитва единствено омраза, а в очите му почти винаги можеше да се разчете само гняв и ярост.
Дехьон пристигна в огромното си имение, но въобще не му се слизаше от колата. Не искаше да се прибира и да гледа мутрата на скапания си баща. Ех, ако можеше да избира кой да умре, без каквото и да е било колебание би избрал дъртия милионерски боклук – баща му.
Видя го. Беше в компанията на онези деградирали и миришещи на пръст негови съдружници да седят на масата в градината и да се надвикват един друг. Наоколо пъргаво подтичваха разни прислужници, а старците с начело баща му ги пошляпваха и опипваха. Направо му се догади от тази сцена. От всичко на света най-мразеше дъртият милионер да е доволен и щастлив. Мразеше отвратителния му смях, който не беше нищо повече от магарешки рев. Време беше да развали прекрасната им седянка. С бесни крачки той тръгна по алеята, водеща в градината и се спря точно пред масата. Цялото място около нея беше задимено от гъст цигарен пушек и освен това миришеше на старо колкото всички тези пропаднали старци уиски. Абсолютно никога не би припарил до тях, но искаше да изтрие противната усмивка от сбръчканото лице на стария негодник.
 - Добър вечер! –поздрави той, но нямаше намерение да е учтив, след което се обърна към баща си. –Виждам, че отново сте събрали най-елитните и богати простаци.
- Дръж се възпитано поне на рождения ми ден! – процеди през зъби дъртият пръч, а Дехьон тихичко се изсмя. – и уважавай приятелите ми, защото..
 - Защото ще убиете и мен също както постъпихте със съпругата си. –старците, събрали се на масата, се спогледаха. Дъртият явно се ядоса от думите му, защото стана и вдигна ръка да удари Дехьон, но не го направи, а момчето продължи да го гледа с леденостуден и яростен поглед. От очите му сякаш изскачаха искри, способни да подпалят къщата и дори прашинка да не остане от нея. – МАМКА МУ, НЕ МОЖАХТЕ ЛИ ВИЕ ДА ПУКНЕТЕ? – изкрещя с цяло гърло. Толкова злоба беше насъбрал в себе си, че бе способен да го убие. - Имам подарък за Вас, г-н Чонг, но ще Ви го дам когато изстинете! Уверявам Ви, че по-хубав ковчег от Вашия НЯМА ДА ИМА НИКОГА! Надявам се да имам възможността да Ви го поднеса по-скоро. – даде крачка назад, хвана края на покривката на масата и я дръпна рязко, така че всички прибори от нея паднаха на земята и издадоха страхотен звук, който поне за около минута огласи цялата градина. Не му пукаше какво ще направи господин Чонг, защото не го беше страх от него. – Приятна вечер!
Обърна се, игнорирайки заплахите, които старият боклук изреди по негов адрес и тръгна доволен, че съсипа прекрасния му рожден ден към входа на къщата. Около него тичаха прислужниците да почистят кочината, която младият Чонг създаде. Те също толкова му бяха противни, разбира се след баща му. Всички те според него бяха боклуци. Долни нещастни работнички, получаващи доста добри заплати. Баща му беше щедър с тях, защото всички тези са минали през дъртото му легло. Точно заради това ги мразеше, защото видят ли пари и възможности се лепват като пиявици, и дори и най-грозният в техните очи става най-красивият. Прекалено отнесен от всичко това, той се блъсна в някого. По-скоро този някого се блъсна в него, нали вечно другите са му криви и виновни. Вечно те са кьоравите, а той е внимателният. Вината за него не съществуваше. Младият наследник погледна към земята, на която се намираше някакво момиче, а около нея разпилени прибори, които тя явно е държала. Погледът ѝ сякаш го караше да се извини, но къде ти.
 - Гледай къде вървиш, по дяволите! – озъби се насреща ѝ. По дрешките ѝ разбра, че е една от прислужниците, но до сега не я беше виждал. Вероятно някоя нова. Тя за разлика от останалите скумрии имаше лице с хубави черти. Както той би казал – има много хляб в нея. Жалко че баща му бързо ще мине и през нея и тя ще стане същата като всички останали боклуци, помагащи в къщата. Всъщност на него не му пукаше изобщо. Щом е решила да се съсипва – това си е изцяло неин проблем.

Прислужницата, която се намираше в краката му, се изправи и го избута, което меко казано го шокира. Тая пък за каква се мисли, че да го бута? Една проста нищо и никаква слугиня. Момчето придоби мрачно като градоносен облак изражение. Само едни светкавици му липсваха в този момент. УАУ, госпожицата дръзна да му отговори и разбираш ли с цялата си наглост му говореше на "ти". Какво е това по демоните, явно или не знае къде се намира, или срещу кого. Дехьон я изгледа остро и въпросително.

 - Как си позволяваш да ми говориш, при това на "ти", изобщо имаш ли представа къде ти е мястото и кой съм аз? Очевидно не, затова аз ще ти кажа - пое си въздух и отново придоби сърдит поглед - ТИ си една обикновена прислужница, а аз - ТВОЯТ господар. - опита се да е сравнително уравновесен и спокоен. 

Думите й първоначално го накараха малко или много да се замисли. За какво възпитание иде реч? Какво ти възпитание? От кой по-точно да го получи? От онзи смахнат бастун Санг Йонг ли? След смъртта на майка му Дехьон никога не е имал и един нормален момент, камо ли радостен в шибаното си детство. Вероятно ако обстоятелствата бяха подредени по друг начин сега нямаше да изпитва само омраза и да е един млад нещастник, лишен от каквито и да е било добри чувства. Това още повече го разгневи и кръвта във вените му кипна. Идеше му да се обърне и да ликвидира веднъж завинаги стария Чонг. Единствено го спираше фактът, че не иска по никакви причини баща му да умре внезапно и леко. Искаше да е продължително и мъчително. Да умира бавно по бавно и да го гледа как се гърчи като червей на рибарска кука. Противен му беше. Той и всички онези млади и дърти прислужници, тичащи след дъртия му продажен задник. Въобще не искаше да го гледа щастлив.

Момичето се наведе и си вдигна изпочупените съдове. Дехьон тъмно щеше да се заяде с нея отново и да я научи как стоят нещата в това имение, когато баща му довтаса при тях. Чудесно, само този скъперник му липсваше. 

-Ще си платиш за това и то много скъпо, сине мой! - момчето моментално отклони поглед от дамата с рижавата коса и изгледа на кръв баща си. Този пък от кога го нарича "сине"? Яснооо, прави го с цел да му се подиграе. Всичките органи в тялото на тъмнокосия се преобърнаха щом чу това осмиващо определение. Онзи довърши репликите си и Де видя подигравателна усмивка на лицето му. Нещо на грозен ли се прави? Няма нужда и без това си е такъв. - Ще пратя и теб при скъпата ти майчица! ЩЕ ТЕ УНИЩОЖА ПО-БЪРЗО, ОТКОЛКОТО СЪМ ТЕ СЪЗДАЛ.

Младият Чонг стисна силно зъби. Разгневи го това, че тоя дърт пръч споменава иронично майка му. Няма никакво право даже да мисли за нея, камо ли да я споменава, защото заради него тя вече не е тук, макар че Де все още не знаеше как е починала майка му. Стигаше му да знае, че баща му я е убил преди време.

 - НЕ МЕ НАРИЧАЙ ТАКА, ДЪРТО КОПЕЛЕ ТАКОВА И НЕ СМЕЙ ДА ОСКВЕРНЯВАШ ПАМЕТТА НА МАЙКА МИ! - крещеше, а от очите му изскачаха искри на омраза. Въобще не му пукаше, че всички присъстващи са свидетели на омразата помежду им. Това не е нещо ново и не е тайна за никого. Чонг Санг Йон хвана лакътя на ръката на Дехьон и опита да го стисне и да му причини болка, но той рязко, бързо и грубо се освободи. - Аз ще съм този, който ще те унищожи, татенце! - усмихна се вулгарно и тръгна напред. Имаше крещяща нужда да се успокои, защото в противен случай нервите му щяха се разкъсат. 

Влезе в къщата и се отправи директно към кухнята. Забеляза онова слугинче, което се блъсна в него и го спря.

 - Донеси ми ледена вода, защото ще откача! - седна на дивана и закри с длани лицето си. Дълбока, гневна въздишка напусна гърлото му. Идеше му да крещи и да чупи, но за съжаление не мебелите са му виновни, че един мръсен, долен боклук и жесток безмилостен убиец е създателят му. Всъщност нямаше дума или сравнение, което да го описва най-точно. Що за баща мамка му е този - да убие собствената си съпруга и да направи стократни кьопави опити да заличи и сина си?

- Това мисля, че ще помогне повече от водата. – каза госпожицата и му подаде една стъклена чаша. Дехьон се отърси от мисли, вдигна глава и погледна към бледожътеникавата течност. Заръча вода и очакваше такава, но реши да не упорства. Грубо взе чашата от ръката й и я поднесе към устните си, за да отпие.  Щом я допря до носа си, усети един странен аромат, който определено не е на вода, нито на остаряла вода. Намръщи се. Може би тая е сипала отрова, за да го убие? Не му пукаше. Той вдигна чашата и изпи съдържанието в нея на екс. Каквото ще да става. Ако умре, поне ще се спаси и ще отиде при майка си. Може би на другия свят ще е по-щастлив от тук.
Имаше вкус на уиски, но някак си по-особено. Очакваше да получи някой удар или да започне да се задушава, но не чувстваше нищо подобно. Може би течността още не е започнала да действа. Момчето набута празната чаша, в която нямаше даже и една капка от тсъдържанието, в ръцете на прислужницата.
- Как се чувстваш? – усети отново тази фамилиарност, която го изнервяше, но сякаш в момента не обръщаше особено голямо внимание на думите й. Опънатите му нерви лека полека започнаха да се отпускат и той започна да чувства успокоение, което го изненада. Нямаше причина, поради която да се успокои и то така внезапно. По дяволите, какво изпи току-що?
Дехьон се вгледа в очите на "прислужницата", които бяха по-различни. По принцип никога не е поглеждал нито една от жените в тази къща, защото всички те са собственост на баща му, но тази тук нямаше вид на слугиня. Опитваше се да разчете чертите на спокойното й лице, но умът му бе замъглен от други неща и не успя да се концентрира. В главата му бе настанала една каша. Не знаеше какво се случва с него, но сякаш можеше да разчете мислите й, само по очите. До сега никога не е усещал тази връзка с умовете на някоя от прислужниците. Отклони поглед от нея и се облегна назад по облегалката на дивана. Що за смешно и жалко положение изпадна? Да седи и да разучава с поглед една прислужница! Та нали доскоро ги мислеше за обикновени играчки на стареца и всички те бяха под нивото му. Може би полудява. А може би това, което изпи е някаква магическа течност. Само да не се окаже, че тази е вещица.
Младият наследник затвори и стисна очи. В мисълта му нахлу някакъв много блед образ на жена. Позна я. Това със сигурност е майка му, но какво правеше тя в ума му? Искаше да извика, но сякаш беше онемял. „Какво става с мен?” Разкриваше все нови и нови неща за себе си. Един път Йонгдже му каза, че очите му си менят цветовете когато е ядосан са били ставали червени, а сега открива, че може да осъществява контакт с другия свят. "Абе да, май наистина полудявам". 
Той отпусна глава надолу и отвори очи. Осъзна къде и пред кого се намира и бързо се опомни. Отново погледна към момичето, седящо до него и присви очи. Да, тази определено не е тук с цел да работи. Не е такава за каквато се представя.  
 - Ти не си прислужница. – заяви й монотонно – Коя си ти и с каква цел си в дома ми?
Дано само да не опита да го излъже, защото той вече я беше разкрил и нищо нямаше да може да го убеди в противното. Само щеше пак да го ядоса, защото в сравнение със стария бастун, Чонг Дехьон е много по-умен и досетлив. Още щом се сблъскаха усети, че нещо в нея не е наред и сега разбра кое точно е.

Изглежда думите му я изплашиха, защото тя изпусна чашата на земята, а Чонг леко се подсмихна. Момичето опита да се измъкне от зададения му въпрос, сменяйки темата, но въобще нямаше да ѝ се получи. В най-неочаквания момент той отново ще я попита същото. Тя стана от мястото си и започна да тича като цветарка около него и да си върши работата. Когато засече погледа му, му заяви, че само си вършела работата, за която й се плащало. Ама чакай малко, какво значи „проклетият старец”? И тази отново му говори на „ти” сякаш са първи приятели и всеки ден си пие кафето с нея. Това й отношение страшно го изнервяше. Абсолютно не му пукаше, че само се преструва на прислужница. Щом е тук в качеството си на такава, трябва да има елементарно уважение към господарите си. Колкото и да мразеше Санг Йон, той е господарят в този дом, а тази е една никаквица. Какво нахалство! Нямаше да търпи повече подобно неуважение от нейна страна.
Дехьон следеше с презрение всяко нейно движение и когато тя приключи с пълненето на чаши, които впрочем не знаеше за какво ги пълни, предвид това, че старческата седянка приключи, девойчето се подпря на плота и го погледна. Думите ѝ, че знае какъв е той, го изненадаха. Спечели любопитството му. Тъкмо щеше да попита, когато тя си довърши репликите. Какво по дяволите ще значи „кръвопиец”? Дехьон съвсем се обърка. Имаше чувството, че тази говори неадекватно. Да не е някоя психопатка? В имението само психопати нямаше. А, не, напротив – има един и то неизлечимо луд. От къде на къде животът му ще е забулен в тайна? Коя е тя, че да говори така и изобщо как си го позволява? Чашата преля, когато тази се приближи и заби един от ноктите си във вената на ръката му. Чонг беше зашеметен. Погледна към ръката си, по която се стичаше кръв, но не усещаше никаква болка, дори не усещаше нищо. Може би е под въздействието на шока, в който изпадна. След няма и минута кръвта спря да тече и прободената вена заздравя сякаш изобщо не е била докосвана. Как по дяволите се случи това? Разшири зениците си и погледна към ръката. Нямаше и следа от драскотината. Гледаше и не можеше да повярва на очите си. Изглежда лудата не е толкова луда и наистина го познава. Да не би това да е .. Не, няма начин. Майка му почина когато беше малък, а и дори да не беше, нямаше да е толкова млада. Дехьон все толкова невярващо гледаше здравата си ръка и не можеше да разбере какво се случва. От прекалено голяма изненада или просто от любопитство, той извади ножчето, което държеше в джоба си, отвори го и направи нова дълбока до кокала рана на ръката си. Отново не усети абсолютно никаква болка, а кръвта му само за малко се стече, след което раната започна да се затваря и след малко кожата му беше в предишния си образ. Погледна с отчаян поглед към прислужницата, но сякаш тя беше прозрачна и гледаше в една точка през нея. Спомни си катастрофата, която старият Чонг предизвика. Колата му се размаза буквално, но на него нищо му нямаше. Тогава си мислеше, че някой го пази. Гледайки зарасналата си ръка, спомняйки си думите на Йонгдже, случката с катастрофата, кошмарите, които е сънувал и това, което се случи в ума му, стигна до извода, че той не е човек. Не е възможно да е човек и да е безсмъртен. Няма такъв човек. Всеки един изпитва болка от най-малкото нараняване и определено раната на човек не зараства толкова бързо и то напълно без да оставя и следа от белег. Колко малки незначителни детайли, но съберат ли се на едно място, говорят много. Как до сега не бе обръщал внимание и все си мислеше, че някой го закриля! "Какво по дяволите съм аз?"
- Предай на баща си, че напускам. – тя хвърли престилката си на пода и тръгна на някъде, но Дехьон с бързите си рефлекси я настигна, сграбчи я за ръката грубо и я извъртя, придърпвайки я доста близо до себе си.
- Този боклук не ми е баща! – изръмжа през зъби. Мразеше от дъното на душата си да чува тази дума. Отново усети, че се ядосва. Погледна я с гневен и яростен поглед. – Слушай, глупачко, започва да ми писва от наглото ти поведение. – продължи да стиска силно лакътната част на ръката й – Не знам аз какъв съм, но ти си тук в качеството си на една проста слугиня и ще се обръщаш към мен и „проклетия старец” с уважение! Не знам кой идиот те е назначил, но не се занимавай с мен, защото ще си изпатиш! – все още ръмжеше насреща й, гледаше я злобно и стискаше ръката й. Поуспокои се малко, но не отпусна хватката си. – Сега ми отговори на въпроса и след това върви където си щеш, с каква цел си тук?! Само не смей да ми се оправдаваш, че целта ти е да работиш тук, защото определено не е такава.

Дехьон разхлаби хватката си и това даде възможност на прислужницата да се освободи. Тя бързешката тръгна на някъде и се загуби от полезрението му. Докато се усети нея вече я нямаше. Пак се изплъзна без да му даде отговор на въпроса. Що за характер? Дразнеше го начина, по който му говореше. Сякаш не е тук, за да работи за него, а той да работи за нея. Спомни си думите й в градината, когато тя се блъсна в него. Думите, че няма нужното възпитание.  Всъщност дали не говореше за себе си? Въобще не е на нивото му, че да му крещи. Най-малкото, защото изобщо не го познава и не знае какъв е. Да, може би го е следяла и знае какво е потеклото му, но определено не познава него и характера му. А изобщо не е добре да имаш враг като Дехьон. Той е бомба със закъснител. Първо владее нервите и емоциите си, но това е до време. Избухне ли, е способен да убие човек без да му пука, че ще се превърне в същото чудовище като Санг Йон.
Събра две и две от последните думи на девойчето „вампирски задник”, това, че раните му заздравяват сами. Смяната на цвета на очите му и стигна до извода, че всъщност е вампир. Чудесно, вероятно и баща му, и майка му, и цялото му обкръжение са такива. Оставаше само да разбере как да убие най-мъчително стареца и да върне майка си към живота, защото до колкото знаеше вампирите могат да възкръсват.  Имаше още задачи, състоящи се в това да разбере какви са способностите му и да се научи да ги прилага. Не знаеше обаче дали иска да разкрие вампира в себе си. Знаеше, че те са кръвожадни и безмилостни същества, а той въобще не искаше да е поредното превъплъщение на стария Чонг.
Прекалено отнесен, не успя да види кога устата е излязла, но думите й го върнаха към това измерение, къщата и момичето, което се намираше пред него. Изслуша я внимателно. Чак сега разбра защо не му се е подчинявала и му е говорила така. Тя мрази семейството му, ако това изобщо можеше да се нарече семейство. Младият Чонг знаеше на какво е способен дъртият, но не подозираше, че може да остави едно дете без родители. Отново се отнесе, но действието на момичето го накараха да се съвземе. Тя извади от джоба си нещо. Разтвори дланта си и духна върху нея. Разхвърча се бял прах. Дехьон се отмести светкавично, но така, че да не й даде възможност да го види, и прахът не можа да го застигне, но за да играе по нейната свирка, той демонстративно се направи, че пада на земята. Нека да си мисли, че го е приспала или дрогирала, или там каквато сила има прахът. Той притвори едното си око, колкото да види накъде е тръгнала девойката и когато изчезна от погледа му той бързо скочи на крака. Погледна към разпиления прах и се убеди, че тази е вещица. Дехьон тайно и подсъзнателно си пожела да я настигне и в същият момент краката сами го отведоха точно срещу нея, пред задните порти на градината. Малко се изненада, но вече беше свикнал да открива нови неща за себе си и не показа никаква емоция.

 - Съжалявам, скъпа, но удари на камък. – изсмя се надменно и даде знак с пръсти на хората си да затворят портите и да преградят пътя й след което скръсти ръце. – Нали осъзнаваш, че няма да излезеш от тук когато ти си искаш? И по-добре изобщо не се опитвай да ми прилагаш евтините си магии, защото аз съм по-силен от теб. – до известна степен осъзнаваше, че той чак сега откри способностите си и е неопитен, а тя опитна вещица, но в чертите на Дехьон присъстваше една, с която лично той много се гордееше – способността бързо да се учи. Щом се измъкна от праха за части от секундата и успя да я спре пак за отрицателно време. 

 - Ако наистина това е целта ти можеш да останеш тук. Враговете на Санг Йон са мои приятели. - смени подигравателната си физиономия и стана напълно сериозен, сетне продължи  - Имам няколко въпроса към теб, на които искам да ми отговориш. Един от тях е: от колко време ни следиш и колко точно ме познаваш?