Хотел-Ресторант Metropolitan

Хотела:

Хотел-Ресторант Metropolitan 3col_01.t.IMG_6561__Large_

Хотел-Ресторант Metropolitan 3col_01.u.01

Ресторанта:

Хотел-Ресторант Metropolitan 3col_IMG_0318

Хотел-Ресторант Metropolitan 3col_IMG_0009__Large_

Хотел-Ресторант Metropolitan 3col_IMG_0324

Хотел-Ресторант Metropolitan 3col_IMG_0339

Хотел-Ресторант Metropolitan 3col_IMG_0353

Хйеми последва Лухан до ресторанта. Щом влезе, огледа мястото. Седнаха на една маса между стената и прозороеца и Хйеми се заигра с меката си коса. Беше празно и уютно. От кухнята се носеше приятна миризма. Приятна за хората. За нея само кръвта и свестните души миришеха вкусно. От време на време, когато погледнеше към него, се чувстваше отвратително заради кучешката миризма, лъхаща от китаеца.
-Как да не приема тъпата среща?! Ти го каза. Ще изпусна една толкова добра възможност да те разкарам. Ако знаеш колко се радвам, че ще изляза с теб и ще се махнеш и никога повече няма да видя теб и твоята досада. И за да сме ясни. Това не е среща. Това ... двама непознати пият кафе заедно. Точка. Нищо повече. И след по-малко от два-три часа няма да се видят никога повече.
Вдигна поглед към момчето срещу себе си и сърцето й направи един силен удар, опит да изскочи от гръдния кош, след което възвърна норалния си пулс, а тя дори не знаеше защо. Очите й отново светнаха в червено. Хйеми усещаше паренето и се вбесяваше още повече, защото това не биваше да се случва. Преглътна и прехапа долната си устна. Усмихна се отново и продължи да го гледа в очите.
-Не разбрах от къде знаеш името ми. Това, че знаеш нещо за една пълна непозната, дори това да е просто името й, не е нормално. И не трябва да е тайна. И ако го знаеш преди малко защо ме попита как се казвам? За да прикриеш факта, че знаеш?
Гледаше го подозрително. Какъв беше този?! Или пък правилният въпрос беше "Какво..?" След по-малко от няколко часа отговорът нямаше да бъде важен. И цялата тази грешка щеше да се забрави. Да, грешка. И за двамата беше грешка да се познават. Беше опасно и при една единствена разменена дума. Защото жаждата у нея се увеличаваше всяка секунда.

Докато момичето си говореше Лухан се блееше и чакаше да ги обслужат. Най-накрая след дълго чакане дойде и сервитьорката, която им подаде менютата. Лу без да го поглежда вече знаеше какво иска и каза своето. Сервитьорката изчака Хйеми да си каже своята и отиде да им изпълни желанията. Лухан се облегна на масата и се загледа към момичето срещу него като й се хилеше тъповато.
- Защо искаш да ме разкараш? Не ти ли харесвам? Знам, че изглеждам малко глупаво и не цъфтя от мозък, но иначе съм страхотен човек. Харесвам те. Не ме интересува какво си ако ще и демон да си. Няма да ми е за първи път да се срещам с видове от другите раси.

-Аз нямам приятели, повтарям за не знам кой път. Не общувам с никой. И така си ми и харесва. Като казваш, че си страхотен човек, толкова ме впечатли, че ми иде да платя за храната и дори да не я изям, а просто да се изплюя в нея.
Първоначално слушаше и се усмихваше широко. Беше й забавно.
-Харесваш ме? Шегуваш се, нали? Недей. Срещнахме се преди няколко минути и мразя, когато хората се увличат по мен или ме харесват просто като..човек. Не съм и искала някой да ме харесва.
Усмихна се чаровно и се вгледа в очите му, невярваща на това, което е чула.
-Хаха, дем...чакай, какво? Видове от други раси ли? Това не го схванах. И двамата сме азиатци... Прити обвиъс. Но за какви други видове говориш?
Все пак беше перфектна. Беше актриса и можеше да замаже положението до нивото да лъже, истината да е отпред и въпреки това да й вярват. Мозъкът й искаше да помисли върху думите му, да осмисли казаното и да поразсъждава защо той говори така, но тя леко отърси глава с усмивка и започна да мисли за други неща.

Лу погледна часовника си. Правеше го за пореден път днес. Трябваше да се прибере преди десет иначе зле му се пишеше. И на него и на околните му.
- Не се прави на тъпа. Не си. То се вижда от далеч, че не си. Говоря ти за вампири, върколаци демони... - Като натърти на демони. - Ти си демон. Помирисвам аурата ти. Мирише на сяра. Моят вид имаме добро обоняние и веднага можем да разберем какъв е един човек. Още когато влезе в сладкарницата и те подуших. Виждал съм доста видове, но демон не бях виждал до сега. Мислех, че са някакви уродливи създания, но ти се оказа доста красив демон.
Лу отново погледна часовника си и пейзажа навън.

-Ами, да, красива съм. И сега след като разбра всичко за мен... Чакай...бъди честен. От къде знаеш името ми?
Ставаше все по-зле. Той знаеше прекалено много. Може би бяха само името и вида, но това отиваше далеч и Хйеми трябваше да отстъпи назад. Веднъж трябваше да направи изключение и да се предаде, за да се измъкне.

- Ще ти кажа от къде знам името ти ако ми позволиш първо да те целуна.
И без да чака отговора й седна до нея и я целуна.
- От това..
Подаде й портмонето й.
- Изпусна го когато се сблъскахме.

-Какво по....?!
Усети горещите му меки устни върху своите и настръхна. Това стигна твърде далеч.
-Ти наред ли си?!
Всъщност една странна тръпка беше преминала по тялото й. Но тя беше демон. Нямаше от къде да знае каква е тази тръпка и какво значи. А и нямаше значение, дори и да значеше нещо. Но не можеше да отрече, че е било хубаво. И вкусно.
Стана от мястото си и взе всичките си неща.
-Аз ще вървя.
Излезе навън и тръгна на някъде, без дори да й пука на къде върви. Трябваше да изтрие това чувство от себе си. Не усети кога досадникът я беше настигнал.

Лу тръгна след нея.
- Хей, чакай ме де. Къде хукна без мен?
Лухан подтичваше след момичето. Леко се спъна, но запази равновесие.
- А, не съм свикнал да тичам на два крака.
Лухан се трансформира и качи момичето на гърба си и затича към гората.
Когато стигнаха една малка полянка скрита сред дърветата Лу пусна момичето на земята и отново върна човешкият си вид.
- Не гледай. Трябва да се преоблека. Гол съм.

ПП: Пиши в гората.

» Хотел "Роял"